Онлайн магазин за цветя FlowersNet.info :: Торове за цветя
Какво биха разказали цветята, ако можеха да говорят

Какво биха разказали цветята, ако можеха да говорят

Публикувано от на

Последна промяна на 27 август 2009 г.

Предисловие: Познатите ми често ругаят холандските и други вносни растения, които след покупката им бързо загиват или загубват декоративния си вид. А аз непрекъснато споря, понеже при мене самата всички холандски растения прекрасно живеят, развиват се и ако са цъфтящи - цъфтят... Така се роди идеята да напиша история: какво биха разказали растенията, ако можеха да говорят...
Бил ясен, слънчев ден. Зад прозореца падали редки снежинки, и дървото на улицата се поклащало от вятъра, но на перваза на прозореца било топло, уютно, слънчевите лъчи нежно галели листата на растението и то задрямало. Растението отдавна стояло на този перваз, то даже не помнело как и кога се е оказало тук: навярно, съвсем в малка възраст, защото иначе помнело всичко от своето минало. Присънила му се лейка, поливаща го с торна вода - след такова поливане винаги му ставало сито и се чувствало добре. Изведнъж, през съня си, растението дочуло стон:

- Ох, колко ми е лошо! Ох, колко е ужасно! Наистина ли в такова кошмарно място ще живея занапред?
- Ти кой си и от къде си? - попитало растението, окончателно разбудило се и поглеждайки на перваза тясната саксийка, в която се оказало новото непознато същество.
- Аз съм Камелия. Мене току що ме донесоха от магазина! В магазина също беше лошо, но тук аз мога просто да умра! Това е някакво кошмарно, ужасно място, на мене ми замръзнаха корените, листата ми едва-едва започват да се загряват, нужна им е вода и храна, но корените ми не могат да дадат вода и храна на листата, аз тях просто не ги чувствам! Носиха ме от магазина по студа, а в магазина току що ме бяха поляли и влажната земя почти замръзна по пътя.
- Нищо, ти скоро ще се сгрееш и стопанката ни е добра и обичлива: тя никога не забравя да ме полива, подхранва, да събира сухите ми листа, и даже следи да не ме нападнат вредители... На тебе тук също ще ти бъде добре! - старото растение въпросително погледнало новичката. То никак не могло да разбере, какво ужасно може да има на неговия любим перваз, където то толкова много години се е чувствало така комфортно.
- Може би тук е хубаво, но прякото слънце! Аз никога през живота си не съм виждала преки слънчеви лъчи, те ще изгорят листата ми! То ще ме ослепи - аз не съм привикнала на такова количество светлина. Ето, виждаш ли заперденото място в ъгъла на перваза? Ето там на мен би ми било най-добре... Ах, само да не умрат корените ми, само дано те да оживеят.

Камелията замълчала, вслушвайки се в нещо. Тя действително изглеждала болна: няколко листенца се отронили, от саксията веел хлад.

- А ти тук отдавна ли живееш? - попитала Камелията.
- Да, много - много години, аз съм доста старо, но виждаш ли как добре изглеждам? Това е, защото стопанката ми правилно ме отглежда. Тя ме нарича Столетник, но други ми казват Алое. Може би тя и за тебе така старателно ще се грижи? Къде ли отиде? Може би тя сега ще донесе лейка, ще те полее с топла вода и твоите корени бързо ще се сгреят?
- Ех, хубаво би било. Защото аз все повече слабея, и листата ми могат леко по леко да опадат. А ако те всичките опадат, аз мога да умра.

Отново настъпила тишина, в която само нарядко се разнасял поредния стон на камелията. След известно време тя заговорила:
- Искаш ли да ти разкажа моята история? Тя е необикновена за растение. Случи се така, че много пътешествах. Обикновено ние растем на едно място, никъде не пътуваме, а аз за един месец смених толкова много места!
В началото ме отглеждаха в парник, в Холандия. Идеално място за много растения: там има достатъчно светлина, но ни прикриваха от преките слънчеви лъчи; там влажността е висока, затова даже при недостатъчно поливане листата ни не страдаха от липса на влага; там винаги беше топло и ставаше прохладно само тогава, когато растенията имаха нужда от покой преди цъфтеж. Виждаш ли пъпките ми? Аз трябваше почти -почти да разцъфна и чаках този момент, но мене веднъж ме изнесоха на улицата заедно с други растения, опаковаха ни в кутии и ни оставиха в някакво странно помещение, в което се чувствахме горе долу нормално, но на тъмно. Разговаряхме с другите растения, доста от тях седяха там отдавна. На мене тогава ми провървя: такива растения с пъпки бяха с предимство и аз престоях там само няколко дена. А после нас отново ни преместиха в не много светло, но топло помещение. Само на улицата ставаше все по-студено и по-студено при всяко следващо превозване. И още по време на превоза ни от тръскането постоянно се повреждаха по-нежните коренчета и всеки път се налагаше да произвеждам нови, а нормално за това са нужни две седмици! А после, след няколко такива превозвания, попаднах в магазина. Пропътувах повече от хиляда километра, докато не попаднах тук. В магазина беше не много комфортно, но там нас ни поливаха навреме, пръскаха ни, само че ни обръщаха /въртяха/ много често и ни пипаха с ръце (винаги, когато ме пипат невнимателно, по листата ми остават следи - виждаш ли, краищата на някои от листата ми са повредени?). А после ме купи нашата стопанка. В магазина просто ме завиха в хартия и ние със стопанката ни излязохме на улицата, чийто мраз аз почувствах почти веднага, а тя дълго вървеше, седеше, после попаднахме на някакво топло място, после отново на студено. И ето ме тук на перваза. Ако след няколко минути не ме полеят с топла вода, за да се сгрее почвата ми, ще опадат всичките ми пъпки. А колко много искам да разцъфна!
Камелията отново за дълго замълча, после се разнесе слаб стон и по перваза се посипаха пъпки. Останаха само две. Треперейки тя заговори:

- Ще пробвам да оставя две пъпки - много ми се иска да зарадвам себе си и стопанката ни с цветове! Може би ще успея до обновя кореновите власинки бързо, така че да стигнат запасите ми и за тях и за тези две пъпки. Струва ми се, че вече започвам да разпускам няколко коренчета, те бързо оживяват от тази страна, където слънцето нагрява саксията.

В този момент в стаята влязла стопанката, отишла при новото растение, въздъхнала огорчено, взела в ръце саксията и я занесла някъде из стаята. След това се разнесли вопли и крясъци. След половин час стопанката отново дошла и поставила растението на перваза. Камелията била в друга саксия, в свежа почва, но мълчала. Имало някаква обреченост в целия й вид.

- Ей, наред ли си? Какво ти се случи?
- На мене... ми е трудно... да говоря... На мене... ми е много... лошо... Тя... ме... пресади..., - с труд, запъвайки се на всяка дума, отвърнала Камелията.
- А... Зная, обикновено след пресаждане всеки се чувства зле, а ти и без това не беше добре. Но, ти се дръж! Как чувстваш корените си? Тя не всичките ли ги повреди?
- Почти... нищо... не... чувствам... Аз... не мога... да дишам... Аз... искам... да пия...
- Но почвата ти е влажна, даже мокра! Водата трябва да стига до теб!
- Аз... не мога... да пия.... Кореновите... власинки... почти... всичките... загинаха... по... време... на пресаждането... Трябва... бързо... да ме напръскат с вода... и да ме поставят... на леко затъмнено... Тя... ме... поля... със студена... вода...

Камелията отново притихна, а Столетникът решил повече да не я тревожи. На нея явно не и е до разговори. Той решил максимално да увеличи своите способности да изпарява вода, за да облекчи малко страданията на младата Камелия и леко да повиши влажността на въздуха на перваза, защото той не се нуждаел толкова силно от вода. На него толкова му се искало да помогне с още нещо, но какво може да направи едно растение?

Камелията не показвала признаци на живот до сутринта, а скоро след като разсветляло, тя заговорила със слаб глас:

- Започвам леко по леко да идвам на себе си. Вече мога да дишам, но все още много искам да пия. Много ти благодаря, че започна да изпаряваш вода по-бързо от обикновено - възможно е точно това да ме спаси! Сега почти нищо не ме боли, но чувствам лек дискомфорт, понеже корените ми почти не работят. През нощта започнаха да порастват кореновите власинки, те вече могат да поемат по малко вода. Сега най-важното е да не се появи слънце! То ще застави листата ми да искат много вода, а младите коренчета няма да се справят с такава потребност. Добре, че новата земя, в която ме пресади стопанката беше топла! Но най-добре щеше да бъде ако не ме беше пресаждала до две седмици след покупката, а просто да ме беше поляла с топла вода. В тази почва, в която бях до момента, спокойно можех да раста още няколко месеца. Защо ме пресади сега, а не през пролетта? В оранжерията стопаните ни никога не биха пресадили растение с пъпки.

Столетникът можел само да въздъхне на това. Него също понякога го пресаждали не в най-доброто време, но той винаги е бил здрав, не е изпитвал стрес и затова доволно леко пренасял пресаждането, въпреки, че също имал при пресаждане такива усещания, както например хората на преглед при зъболекаря. Немного болка и много дискомфорт. И затова толкова съчувствал на и без това измъченото от стрес растение за тоя процес.
Скоро дошла стопанката и напръскала растенията. И двамата почиствали облекчение и прилив на сили. Въпреки всичко зимния въздух в стаята е горещ и сух и растенията се чувстват зле без опръскване.

- Ох, но защо тя не направи това вчера? Възможно е, ако ме бе поляла с топла вода и напръскала, да не бяха опадали пъпките ми. И аз много се боя, че сега стопанката ни ще отиде някъде и ще ме остави на това място, не прикрита от слънцето което всеки момент може да се появи.

Но стопанката дошла. С лейката. Столетникът се усмихнал в очакване на поливката (той изразходил почти цялата вода в саксията в стремежа си да помогне на другото растение), а Камелията изпаднала в ужас:

- Ой! Какво се е наканила да прави? Да ме полива? Но при мене и без това почвата е подгизнала, и в чинийката има вода! Наистина ли тя не разбира, че унилите ми листа не са от недостатъчно вода в саксията, а от това, че почти нямам жив корен, който да пие вода от почвата??? Корените ми ще започнат да гният! И без това до тях не достига въздух заради водата в поставката на саксията!!!

Стопанката в това време поляла старото растение. Оказало се, че водата не била само вода, а с разредена тор. Столетникът удовлетворено замрял, оставяйки всички свои коренови власинки да се насладят на вкуса на храната. Колко е хубаво! Сега може да отгледа още няколко нови листа, въпреки зимния период!
А Камелията продължавала да сепаникьосва. Стопанката поляла и нея с торна вода, след което излязла от стаята. Камелията отначало започнала да пъшка, после стоновете се усилили, а после преминали във вик:

- А! Ой! Не, само не това!!! Корените ми горят! Пари ми! Защо? Защо? Няма да издържа! Ще умра!

Растението притихнало. На перваза паднали двете последни пъпки. В течение на няколко следващи дни Камелията не давала никакви признаци на живот. После от нея започнали да се сипят листа. После останали само голи стъбла. Растението умирало дълго.

Рядко Камелия изхрипвала:
- Прощавай, приятелю! Благодаря ти за това, че ме изслуша и се опита да ми помогнеш... Аз умирам...

След два месеца стопанката дошла в стаята с друг човек и му показала вече не даващата признаци на живот Камелия:

— Погледни! Ти ми казваше, че при тебе растенията купени от магазина, особено холандските, загиват? И при мен също загина. Аз направих всичко възможно: и полях както трябва, и пресадих както ме посъветваха, и наторих, а то въпреки всичко умря! А в магазина беше красиво, с пъпки. Интересно, тия холандци какво специално правят с растенията, че те не живеят в къщи повече от един - два месеца?

След това стопанката взела саксията с умрялото растение и го изхвърлила в контейнера.

Статията е прегледана 6372 пъти

Източници

Прочетете още

Етикети

Коментирай статията

Коментари

#1 venia1303 (Регистриран потребител)

Публикуван на 24 декември 2012 в 14:25

Това е прекрасен художествен текст,но ВАНГА наистина е говорила с цветята.Така или иначе всичко е живо...

Вашият коментар

Абонамент

Ако искате да сте в крак с новостите от света на цветята, изберете от следните възможности:

Намерете ни във Facebook